TOTO в София – двучасов урок по музика (обновена)

Toto - Live in Sofia

Световните легенди ТОТО показаха какво е висша форма на професионализъм. Просто излязоха свириха, откъснаха ни главите и си заминаха. TOTO в София бяха великолепни. Без подгряваща група, без закъснения, без излишни снецични ефекти – ПРОСТО МУЗИКА.

Концертът започна около 20:10 ч. Тези 10 минути закъснение бяха дълги и мъчителни, а всъщност са съвсем малко и допустимо време. Стартовото парче беше Running Out of Time – с него започва и новата тава. Хора, казвам ви – няма такъв звук. Озвучаването беше адски добро. Нивото беше такова, че спокойно можеш да си говориш с хората и в същото време беше силно. Публиката откачи. Началната еуфория бързо утихна. Защо ли? Публиката на Тото не е случайна. Сигурен съм, че поне половината хора в залата бяха музиканти.

Веднага след новото парче удрят с I’ll Supply The Love. Удрят, а не боли. Приятно е. Е, малко по-късно всички в залата ги заболя сърцето. Изпяха I Won’t Hold You Back. Мисля, че всеки в залата, който имаше сърце, поне му се насълзиха очите. Аз лично тогава успях да осъзная, какво ми се случва.

Един малък гаф на Лукатър ни припомни, че тези музиканти са хора (а не божества), че всичко се свири на живо. Стартирайки Never Enough Люк бе забравил да превключи ефекта на китарата си. Бързо се коригира и презентацията по музикантлък продължи.

Toto - Live in SofiaВъзпяха и Pamela (ама не Андерсън). Всички в залата пееха. При това вярно (няма случайни хора в Арената).

Дойде време и за най-големия урок по музика. Парчето Great Expectations от новия албум е повече симфония, околкото рок песен. Многобройните теми се приливат от една в друга. Адски сложно парче, за което и най-прогрресивните банди можеха да завидят на Тото. Не стига, че композицията на това произведение е сложна, а успяха да вложат в него и песента Can You Hear What I’m Saying. Ей така. За цвят.

Стив Лукатър
Снимки: Веселин Загорски

Steve Lukather не пропусна да покаже и на китаристите как, аджаба се правят нещата по време на Little Wing. Пръстите му се разхождаха по грифа, все едно няма струни. С такава лекота свиреше, че от публиката това, което правеше изглеждаше адски лесно. Все едно всеки може да го направи.

Попитали Ерик Клептън „Какво е усещането да си най-великия китарист на света?“ Той отговорил: „Не знам. Попитайте Стив Лукатър.“.

TOTO не забравиха покойните Поркаро братя. Няколко пъти по време на концерта ги споменаваха. На Jeff Porcaro посветиха The Road Goes On.

Отново завръщане към новия албум. Пилотния сингъл Orphan изкърти и малкото останали плочки в залата. Песента беше с леко променен и по-добър за концерт арнжимент. Страхотия. В тази песен по-активно участие имат бекинг вокалистите Jenny Douglas и Mabvuto. А те… не мога да не отделя няколко реда и за тях. Толкова бяха чаровни – веднага грабнаха публиката. Джени има много заразяваща усмивка. От нея бликаше чар. Mabvuto, като че ли остана повече в сянка, но също огромен и не само на ръст.

Тото изпяха и Rosanna и слязоха от сцената. Дойде време за първия бис. Направиха чудесен букет от On the Run и Goodbye Elenore, в който съвсем лекичко, за цвят добавиха и малко от Child’s Anthem.

Пак слязоха. Пак се качиха и… Africa. Още в началото на парчето някой от пъбликата хвърли бомбе (запазената марка на Дейвид Пейдж) към Стив Поркаро. Бомбето уцели клавира. Стив се стресна, но веднага се огледа и сложи бомбето на главата си. Малко по-късно на сцената се появиха още две бомбета и се оказаха на главите на Лукатър и Уилямс. Потопиха ни изцяло в атмосферата на Африка. Ритмите и специфичната африканска мелодика не отсъстваха от лайв варианта на един от най-известните хитове на Тото. Lenny Castro направи разкошно соло на перкусиите, подпомогнат от Shannon Forrest. Публиката пееше АДСКИ ВЯРНО вокалните тренировки, дирижирани от мистър Уилямс. Джо и Лени ни разходиха вокално из африканските джугли и ни спуснаха бавно по течението на Нил към края на песента. И концерта. Не исках. Не можех да повярвам.

И какво?

  • Признавам си. Бях с големи резерви към Shannon Forrest. Фен съм на Simon Philips. Е да, ама едва по средата на концерта се усетих, че нищо в ударните не ми липсва и не ме е подразнило. Разкошен. Промених си мнението.
  • Джо Уилямс – невероятен. Бях и на предния концерт на TOTO в София в НДК. Ами… излязох от залата разочарован от тогавашния вокалист – Кимбал. Винаги съм харесвал Джо повече. Някои от най-любимите ми песни ги е пял той в албумите преди. Нямаше и един сбъркан тон. Изпя всички височини.
  • Това, което ми липсваше – перфектен басист. Дейвид Хънгейт съвсем не е перфектен, а на фона на целия перфекционизъм на бандата баса се загуби. Групата го изнесе на раменете си. Бас не липсваше, но не заради Хънгейт (лично мнение – може да не сте съгласни).
  • Лукатър наистина е решил проблема си с алкохола. Пролича си. И в свиренето, и в пеенето, и в погледа му.
  • Дейвид Пейдж – за този човек годините нямат значение. Танцува и подскача по сцената, все едно е на 30 години.
  • Нямаше сценични ефекти, декори, видеостени… Нямаше и нужда. Сцената, сценичното светление (също сравнително скромно) и добрия звук са всичко необходимо на перфектните музиканти, за да се случи перфектния концерт.
  • За съжаление на същата дата като концерта загива и басистът на друга легендарна група „Yes“ – г-н Скуайър. Тото посветиха на него песен и едно хубаво слово.

Автор: Иво Минчев

Снимка: Тангра Мега Рок
Снимка: Тангра Мега Рок